пъкълът винаги съм си представяла като вид мек плат
много по-красив от всички останали
и двойно не деветорно по-мек...
там лежат много малки момчета захвърлили настрани своите велосипеди
гледайки как от небето бавно падат и се разпадат стотици
милиарди малки и големи снежанки
пазят с ръце очите си и не знаят че изобщо няма защо да се пазят
пъкълът е плат в който лежиш и няма от какво вече да те е страх
плевелите горят дъждовните капки също горят
и какво ако само едно от двете е истински доказано
----

момче с боядисано в бяло лице е застинало на прозореца без да вижда дъжда мисли
"ако всеки се грижеше вместо за канарче за камък по-студени ли щяхме да станем"
мисълта го напряга
-

закъсняла да се прибере мравчица
се брани с дъжда а сламката за кой ли път се
изплъзва от черното на гърба й

-

града е пуст
небето успокоено сияе
капка по капка водата нещо копае
мъничка дупка - тайниче
....
на безлюдна улица номер 23
стояла самотно къщата с черните керемиди
на покрива й никога не кацали птици

-

потоците заглавията отвръщания от същината лепкавата смъднала умора в очите
приклещени от вглеждането си лъскави мокри клепачи успокоения широки дълбоки ливади
за боси разходки в голите нощи немите птици спят в ръцете ни уморените дървета скланят глави в краката ни и почиват в тревата да ги погледаме как спят да затворим очи заедно с тях
не си спомняме не сме озаглавявали все още нищо и се наслаждаваме на мелодията която пренасяме липсата на сравнения и цялата липса на светлина е елипса е любов без нуждата от страшни вълнения и люлякови букетчета подхвърлени и галени нощем сега е друг мрак уловен в друго дихание под нов знак потоците са все така тихи все така приютяват нозете ни и ги галят с мокри тънки перца сънищата ни са сладка вода нека не бързаме да преглъщаме
устните и страните ни кадифе развързани звезди полетели към приливите
ниски малки цветя ниски малки желания гъдели близости и фантазии
картата на звездите си почива в телата ни
ела

прилича на стар мой приятел

напомня стара надежда

в моя дървен костюм Примирение

шепна едвам чуто:

 "Татко Джузепе..."

----

а всъщност си мислим

за правилните дезориентири

и всъщност на тях благодарим

от тях сме измолили

слепотата и любовта си

и всъщност знаем

че един ден и ние

ще искаме да си построим

къща с южна тераса

без значение че ще стигнем само до страничните стълби

какво значение има навеждането от перилата

без изкачването

без дълго трупаната

болка във ставите

бръчица около усмивката

картините с бяло

картините в синьо

довереници на щастието

и единствени живи свидетели

ние сме само едно непрочетено завещание

надежда някаква

че ще дойде онзи който слага печата

законът ще утежни думите

ще позволи самотата

отнасяйки свитъка със желания

---

в зимата на доверието
обещанието ти - чаша мляко
висяща с конец от единия край на луната
ветровита вечер
в която мен ме няма навън
живея в пуловера си
и плувам в ръкавите си
и дишам в бримката която
се спуска някъде след сърцето
или малко преди
понякога е трудно да се засече
местоположението му
радарите са изстинали и объркани

жонглирам с секундите
играя си на продължителност
едно малко момиче от едно малко видение
кръстих Доверчивост
сега се замислих дали няма да съжалявам
когато приключа любимата си глава
от най-обичната книга

да тръгнеш зимата за Париж
да се завърнеш на улица Брока
припявам си композициите на детинския ми възторг
че не създавам, а пресъздавам
и от това по-хубаво едва ли ще ми остане
:)

топла супа преди лягане
твоето обещание
е чаша мляко
разлюляна от вятъра
без да се разлее ни капка
без да се усъмня
ни най-малко
в топлината ти

по песъчливите страници на книгата
прочитам
даденото обещание
че ще допишем и подвържем
всяка дума независимо от усилията
по въртеливите ни движения
и болезнени усуквания
говоря за неизбежното
което сега е пясък
натежало разлистване
неосъществен тласък
не в нас самите
а от нас които сме мислили
в ние и вие
(неизбежно предателство)
неизбежно обединение на сили
до вестта за смъртта на разсилния
глухия ни слуга
следващ ни по петите
обещание ни е дал
по рождение да се грижи за нас
сякаш сме поверените му
царски синове
закалени единствено
от кадифени възглавки
и милувки по златните румени бузки

не се усмихвам
това не е спомен

дали сме обещание
и сме разтопили вече печата

а сега?

още колко време ще мине
за да се събудим и да кажем
ДНЕС ...

в Кръжило всички сме сами
и спим до много късно
не вършим никаква работа
къщите по този край са всички обрасли
с най-упоритите зеленозъби растения
и всичко е хубаво не ти натрапва
изоставеност
като в хубавия свят където всичко е уредено
но постоянно се поправя, размества и прекроява
в Кръжило някой е станал рано
мие очите си със сълзичките на цветята
и не си казва "о, колко чисто е тук, колко е хубаво тук, о, тук природата само каква е, ах, как трябва да я пазя и да я обичам и себе си да обичам и всичко друго, ох, колко е важно да си отговорен за ставащото и неставащото, изобщо да си върха на сладоледа...или на айсберга в зависимост от разположението"
изобщо не му идват тези мисли
човекът ляга в тревата и кръстосве ръце зад главата си
насекомите правят полети и кацат на спокойното му притихнало тяло
в Кръжило лятото е дошло и зеленото е пълно с зелена кръв
и се множи ли множи
погледът е спокоен
стъпките необмислени
раните са естествени
коленете красиви и бели
ръцете са позеленели
и диви
рисуват
описват
стенописи във въздуха
с лъчи и водни струи
с очи
със очи
в Кръжило
хората имат все още
истински свои очи

и няма ветрове там

луната е кръг от дим
устните й димят
кръжа в нея
млечен къс
безтегловен

и няма съскане нито вой там
няма застинала кръв

една светлина ни остана
в която да се пробуждаме
и събираме сетивата си
без нужда от сили
и наставления

сутрин в която
ги няма спомените от бягството
и широкия празен път
сутринта след която
лежа в най-зеленото сърце на света
и прегръщам вълка допреди миг
спящ в сините невидими мрежи
на другите си очи към другите светове

без ориентири

безсловесния свят
разлива сладост от въздишките
на девствените ни гласове