L’amant


тесните,
отрупани със сергии и храна
улички
задушни от желанието
пулсиращо
в десетте сантиметра
между кожите ни

(сигурно всички
ГО подушват,
щом като толкова
услужливо
свеждат червените фенери
на погледите си
далече от очите ни)

този свят
трябва да има божество
похотливо и
пълно със нечестиви
помисли
щом слага бялата ми длан
в твоята
източно-жълта

опиумното наргиле
ме съблича от всички
спомени:
мога ли да съм повече от сега
когато съм изтрита от детето
а още никой не ме е
писал като жена?

пръстите ми
са най-чувствителния
фотографски апарат:
снемат безбройни снимки
на тялото ти
(очите ми ще заобичат
да ги прожектират
върху всеки следващ
(мъжки) екран)

разпъвам между нас
бялото чадърче на расата си
с едно (не)-автоматично движение
над което усърдно
ще работя
следващите
вече
женски години

това ли е да имаш повече разум
отколкото сърце, чайна таун?

Христо Минков

****

Всъщност
Случва се
да се питам
понякога
какво ли стана всъщност
с онова момиче
с което по някаква случайност
се бях запознал
в някакъв тъп сайт за запознанства
Нищо особено всъщност
но бе толкова различна от мен
с разноцветната си прическа, пиърсинги, грим
и опитите си да свири на бас
в някаква гаражна тийнейджърска пънк банда
тя дори говореше
различно от мен
/та аз нося панталон и ходя на работа
всеки делник
от 9 до 5/
и една късна вечер
/аз често не мога да спя/
случайно
се засякохме онлайн
Тя вероятно бе
пияна или дрогирана
или просто самотна
постоянно повтаряше
Говори ми...
чуваш ли...
Говори ми ...
говори ми...


****

По пътя му

И тогава той
продължи по пътя си
А един луд скитник
съзря го и рече:
-Майсторе, къде строиш сега?
-Човече, бъркаш ме – рече той
и понечи да подмине, но
лудият погледна го в очите
и втори път му рече:
- Къде работиш сега?
- Тук съм, на центъра съм…
-отвърна му, а после извади кесията си
И му брои 65 стотинки
И каза му:
-Върви пий една бира сега
Лудият скитник засмя се
-Мислиш, че няма ли!
и отмина
А той по пътя продължи си
И попадна на прашен сух път
в земя далечна
в която отдавна никой не живее
А покрай пътя
растеше царевицата.
Някъде в нея бе скрит гласа
А по пътя бурени имаше
И достигна той висока къща
На втория етаж имаше едно легло
на него легна
и с одеало зави се
Огромната сянка
нагоре по стъпалата качваше се
но стаята подмина
-Майко, затвори вратата.



****

Общество на мъртвите поети

Разказват
в онази луда нощ
той пресушил
поредната чаша домашна
боцнал с удивителнаточност
(предвид изпитото количество ракия)
последната кисела краставичка
в чинийката
на върха на вилицата
погледнал я
(краставичката)
и рекъл с многозначителен пресипнал
(от настинката може би)
глас:
Скъпа
и ти и аз знаем отлично
добрите поети
са единствено мъртвите поети
Останалите са просто шайка
алкохолици
курвари
егоцентрици
дори никому неизвестни хорица
със зацапани сака
покарала едноседмична брада
пишат стихове
на използвани мазни салфетки
дори пръцкат отвреме на време
Но едно запомни:
Всичките стихове
които съм написал
са за алкохолици
курвари
квартални несретници
с неизмита коса
гурели
и коефициентът на
букмейкърския пункт
И всички тези стихове
са написани само
с любов
за тях.

тайната на вечерите в оная безумна латино-кръчма на 6-ти септември

- aз светя.
тя винаги го казва
абсолютно неподправено,
съвсем сериозно
и в същото време
без никакъв апломб.
просто:
- аз светя.
все едно съобщава,
че днес няма да ходи на лекции
или че вчера е валяло цял ден,
съседа е изхвърлил жена си
или тя го е заключила отвън,
а на нея толкова й се е спяло,
че дори не е излезнала
да погледа панаира.
- аз светя.
винаги когато усети,
че разговора заглъхва
и темите дори между приятели
са вече отвъд приятното,
задушевно бърборене
над чашите с алкохол:
- аз светя.
и мълчанието се насища
с едно полудоволно недоумение -
все пак, какво можеш да кажеш
след това проклето – „аз светя”,
мълчим, смучем цигарите
и сме доволни да бъдем себе си,
поне отчасти да сме заедно
всеки потънал в някое
закътано местенце в главата си,
пък и като се загледаме
тя наистина цялата свети -
пълното й лице е огряно
от светлината на свещите,
разхвърляни небрежно по баровете.
всъщност всеки един от нас
би могъл да каже:
- аз светя.
просто първо тя е открила тайната.

когато най-много ме сърбят крилата

Всичко,
ще повторя: всичко,
до последната точка на историята е вярно,
макар че от тирето
на първата пряка реч знаехме:
тя няма да ни освободи,
когато се пошегуваме
със себе си за първи път.
Разтворените криле ме сърбят
и впивам ноктите си
във всички думи
по огледалото зад мен,
когато искам да си те припомня
и вдигам косата си
високо над тила.
Винаги ще оставаш зад забравеното,
извън всичката любов,
която раздирам на парцали
и свивам гнездо
за това, което някога ще имам след теб,
за всеки, който ще сложа на мястото ти
и вътрешно ще се усмихвам
докато преправям лицето му
да заприлича на теб.
Ела,
легни във леглото ми,
сред петната кръв,
сред хилядите други любовници,
които хихикат от стените
и пълзят към теб.
Хищните сърца
създават чудовища,
които да ги погълнат.
Плът от плътта ми,
адът или отрицанието му
ме привличат
повече?..

история
imbecile

В къщата на ъгъла
имаше дълъг и тесен двор
точно в дъното хвърляше сянка
един дванайсетгодишен бор
в къщата с лакирани сини прозорци
живееше едно сляпо момиче
джобовете му винаги бяха пълни
с най-различни малки неща
жълъд, монета,билет, кламер,
колелце от стара играчка, капачка
клечка за кибрит, моливче, креда, бонбон
играеше на своята малка игра
в която ги разпознаваше
и събираше по двойки
или просто се наслаждаваше
на различните им повърхности
измисляше им истории, в които
те нападаха едно друго
или се губеха
от едната в другата й ръка
от левия в десния джоб
или просто падаха в тревата
пред къщата където
птичета и животни им измисляха
нови имена, нов смисъл,
други правила на играта...

eдин ден до оградата
застана и се подпря
мълчаливо момче
то се бе отронило
през някой тъжен
майски ден
и бе пристигнало
без чадър в този град
велуреното му куфарче
с различни на цвят марки
сега бе съвсем избеляло
и сини кончета висяха и
издайнически се подаваха
отвътре
малкото сляпо момиче
извика хей от дъното
на двора
а вятъра издуха
една бодличка
от бора в носа на момчето
то кихна
и така сякаш й отговори

дълго стояха
той на оградата
тя в сянката на дървото
момчето поглади
дръжката на куфара
момичето пъхна ръка в джоба си
после вятъра изсвири
малка мелодия
в която се разказваше
за една синя бележка
изгубена някога
и прочетена
от разгулен пияница
нито обяснението
било за него
нито бележката
била адресирана
но той се смял от сърце
на тази единствена грешка

грешката на любовта
не била печатна
а ръкописна
и в това той намерил
повод да си долее още
бял ром и да се посмее

малкото сляпо момиче
тръгна по тясната алея към входа
свирукаше си навътре
и подритваше невидими
камъчета
докато не стигна
една стъпка преди оградата
тогава тя въпросително се усмихна

ти кой си
попита една птица
от върха на бора
а момчето
отвърна
- здравей момиче
нося ти нещо ново

въпросът в усмивката
утихна
настъпи мълчание

момичето извади
от джоба си креда
и начерта
от вътрешната
страна на оградата
една розова права
момчето я погледна
и разбра нещо
постави куфара на дуварчето
точно пред нея
керемидите
изрухоляха напевно
момичето веднага усети
тежест в пространството
и протегна ръка
дори запретна ръкав
опипа разшития тук-там
куфар и стъпи на пръсти
разтвори устни
довя вятъра нова игличка
и я заби във носа му
момчето пак кихна
а тя каза много тихо
ето че ми я носиш

- аз съм Кос
дойдох сам
нося малки
шишенца
малинов сок
и въпроси
донесох ти нова рокля
майка ми е Вечерницата
баща ми беше пияница
той пееше една
глупава песничка
за някаква синя бележка
пристигаща
от крайъгълна къща
с тясно и дълго дворче

на колко години е този бор

12 изтананика момичето

ето че вече съм тук
ето че знаеш моето име

момичето поглади дръжката
и издърпа куфара му навътре

Вечерницата изгрява изпя птицата

време е за вечеря
промълви момичето

Темпериране
the hugo

Разкалиха ми се цигарите. Почти.
Като стоманата, ама не съвсем. Забравих един генералски фас и една цяла цигара в пепелника отвън и тази сутрин го намерих пълен. Те - мокри.
Дали могат отново да се закалят. Стоманата може (нали може?) - процесът се повтаря и отново е здрава и гъвкава. А тютюнът. Вярно, бил е влажен, зелен, после е започнал да изсъхва, съхнал е и съхнал... Докато в един момент завалява и непредпазливата цигара подгизва. Пушил съм цигари, изсъхнали след дъжд. Не е същото, все едно пушиш труп. Макар и растителен по произход. Дали мога да я върна както си беше?

Едва ли. Като шоколада.
Темперира се. В какаовото масло (което е едната съставка, другата е какаово брашно) има девет различни вида кристали, според температурата на топене. Загряваш шоколада до температура по-ниска от тази в устата и по-висока от тази на пръстите. Някои кристали се топят и изчезват, други остават. И като го вземеш, захапеш - не се топи в ръцете, а в устата - да. Темпериран е. Необратимо. Как се създават тези девет вида кристали? Не знам... При извличането на маслото, може би. С бой. Няма как да ги върнеш после, освен ако не пребиеш шоколада.

Но няма да помогне, ако пребия цигарата.
Някои неща и с бой не се оправят.

Ще отида да запаля нова цигара.

каишката на пътя,
който ме доведе
е здраво стисната
във пръстите ти

за да продължим
един от двама ни
ще трябва да я забрави

вървейки

утробата ми е благодатна
на пътища

раздиплят се,
увиват гръбнаците си в краката ми
мъркат като доволни котки,
когато ме препъват с опашките си

вървя и не отминавам

впиват жълтите си очи във гърба ми
блещукат влажните им носове,
гонят жадно белите пухчета
на кърпичките ми

настъпват
мъркат
съскат ласкаво и заплашително


никога няма да си тръгна от себе си

дилеми

удивително
неясна е мотивацията ми
да отказвам да пия хапчета
и доброволно да се поддавам
на пристъпите на меланхолия
или клаустрофобия
затисната между чашата чай,
вълненото одеало
и фаталната според лекарите температура
от тридесет и седем градуса,
която също като мен
си чопли носа и се чуди
да падне ли малко
или да се вдигне

хотел

Те току що са се изчукали. Отдъхнали са. Вероятно са изпушили по цигара взирайки се един в друг. Между тях има десетина сантиметра и въпроса: защо, мамка му, все още съм тук.
Човекът до теб е стерилен и чужд като хотелската стая към която спускаш босите си крака и трескаво търсиш чехлите.
В хотелската стая - неизвестно колко чиста и многократно употребявана от непознати - никой никога не ходи бос.
Миризмата на белина и хлорна вар упорито прозираща под маскиращите аромати на бор и зелен лимон те кара да потърсиш презерватив.
Исках да кажа чехли.
Опаковката на хавлиените чехли с гумена подметка, които осигуряват всички четиризвездни хотели се търкаля до опаковката на презерватива.

Любовницата и хотелската стая.
Хотелската стая е любовницата, с която изневеряваш на дома си. Плащаш и тръгваш към вкъщи.
Няма значение дали другото се е случило, просто си сънувал или имаш натрапчиви асоциации.

тя

"понякога сутрин вярва
в до шест невъзможни неща"*
и оставя косата си
да расте надълго

(далечното припяване
на ловеца
не е погребано
под пластовете
опитомена кръв)

умората да повтаря
всичките онези неща
които нямат значение
дори написани
смачква в пулсираща топка
онова, което той не пожела
да разпознае като свое

претърси стълбищата
таваните
изстиналите вече легла
на сърцето си

любовта е най-тъжният етаж,
на който спира необичащият

*алиса

talkin' my way out of us

тръгвам си
по оная пътека
която съм изрекла
със кръв по устните.

дума по дума.
по една дума за всеки ден
по една за идване
и една скрита - за връщане.

Събирам ги -
по една пред гърдите
и една зад тях
на купчини
на редове
нанизани или провесени
по две думи от всяка
еднаувити край врата
по кръста
а после надолу
около бедрата

във кървавите потоци
с които израждам
себе си
от всяко нас

отвътре

за нас
езикът е мит
към който не бива да се завръщаме

слепващите ни мълчания
са аневризми от съсирени думи
които потекли ще ни довършат

общуването ни е отрова
кръстопътза най-дълбоките желания

те се срещат
само тихомълком
усмихват се
и си смигат зад гърба ни.

огледала

искам другаде

подозирам
че там по-малко се чупят ноктите
и по-бавно съхне косата дори на слънце

другаде искам,
където
няма да си забравям името
нито да се прекръствам на теб

където
няма да си ми непривичен
и няма винаги да започваме
от помниш ли оня път
оная река
онези гърди

или травестията, на която
съвсем доброволно се обричаме
и разпознаваме себе си
един в друг

мрежа

тя може да чака
знае как да потъва
в ъглите зад гърба му

как да придърпа сянката му
нишка по нишка
да я извае край себе си

захапва кичур коса
като сламка
тънка пищялна кост
с която да го забоде

той е мрежата
в която иска да хване
живота си

на imbecile

кой казва, че не можем да караме кънки
по хребетите на греховете си
потънали в jojoba

всеки грях
започва като предчувствие за успех:
с шеметно препускане на мислите
изпреварващи натрапчивото видение
за разпръснат със шепи грАх
по няколкото вероятни пътеки

осъзнаването на една грешна буква
се оказва планина,
която никой не иска да посети или премести

врабците
като врачки подхвърлят примамки
и чакат да се закачим

Million dollar hotel

А
Тя е толкова прекрасна
Че я тананикам
До всяка първа изповед на месеца

Въпреки пристъпите й на
Умие
я предпочитам
без-
......-
ните са толкова осъдено прилепчиви

А тя успява
да умре във мен
всеки път когато погледне
от парапета на сринатото
до третия етаж стълбище
към Онова
което съм посял
за Нея само на паважа
разхвърлян като думи
от прилива на щастие

И
Господи
толкова е прекрасна
че ще е богохулство
да не те извикам всеки път
щом умре във мен
и
да не те попитам:
какво ще ми дадеш в замяна,
Господи,
щом нямаш вече син,
а аз безброй досега пъти
съм ти давал
такавадъщеря?

зуи

зуи, знаеш ли, хората имат само две ръце
за всичко:
за прегръщане,
за изпращане
дори за кършене, когато няма друго
което повече да искат да прекършат
отплесвам се, но ме е страх и знам,
че мъничко ще те боли
но косата ти вече не трябва да е вързана
нито остригана почти до голо
и така искам да си сложиш
ризата с червените шевици
и да седнеш на капрата до мен
че ще ти взема небе,
да те опаше в синьосинкави тонове
да те накара да порастнеш и да ме чуеш
дори да не съм проговорил,
зуи, как по-меко да ти го кажа
че да не отметнеш глава
да не изпиеш млякото на пътищата
защото то е по-лошо
и от най-лудото лудо вино
и хванеш ли го веднъж за петичката
гъдела ще заметне стъпалото му
и ще те запрати другаде
при другиго
и ще ми остане само оня ти парфюм
който да стържа изпод ноктите
изпод кожата
изпод обувките си
защото аз съм твой
но ти не си моя, зуи

усмирителна риза

меланхоличните ми настроения се вмъкват
в невидимите пукнатини на думите
подхвърлени в приютената от усмивките
и гримасите на недостатъчност вечер.
Свити в топлината на тялото ми
изплъзната от полумокрите чаршафи
на поредното подозрително влюбване
натоварено с неизменните очаквания
мишката точно в него да свие гнездото си,
да оплоди всичките преминавания
на електрони и радиовълни
от твоите бегли погледи
към привидната голота на сърцето ми
изтървавам всичките конци
на нервите свързали натрупания
през връзките и завързващ се на възел
опит. Дълбая (отново във себе си)
за изразителните симптоми, с които
ще осиновиш всичките ми мълчания
и опаметени тишини на бягствата
изпълвайки до ръбовете с думи
безукорно обезопасената стая
впила камерите и резетата
в доброволния си затворник.

непредизвикано пътуване по паралел до поредния публичен дом

думите ти
са успоредни

ако разтвориш малко по-широко
бедрата им
ще трябва да ти плащам

загърни се

допушвам и си тръгвам

ако и днес елеватора не работи, дали на прозореца ти ще пише пак онова

изтласквам мислите ти за мен
като поредния нахалник в метрото,
който лепи дланите
и възбудата си за задника ми.
давя се в палтото си.
събудена от теб съм
а докато още пишеше
всичко можех да ти простя -
невестулчето сърце,
челото татуирано с лъжи
малките, тънки белези
от писалка в ежедневието ми.
колко дълго може да спи
или да се прозява едно довиждане?
вървя и се спъвам в спомените
за онези дни
когато още пишеше
думи като павета в моята градина.

Джаз

Всички наши действия и бездействия
си остават между нас, нали така беше?!,
казва тя и ме отминава
а свири най-прекрасния
най-страстния джаз
със тялото си
когато отмята коса
когато отива на бара
и пали до алчните уши
на някакъв мръсник
а мене тялото ме боли
вените ми вибрират
във ритъма на всичките й думи
които прилепват с ръбчетата си
към профила на двете ми лица
и още виждам зад ръба на джинсите й
зад синьото на очите й
когато ми кимва отдалече:здравей!
мога да превъртя ключа назад:
паметта е повече от
часовников механизъм
мога да върна лентата назад
до времето когато свиреше джаз
само за мен
когато името ми звучеше
като мъркане в устата й.
Всички наши действия и бездействия
остават зад нас. Пее тялото й само за мен
едно последно, отминаващо ме послание
най-надменния
най-недостъпния джаз
свири тялото й.

Усмихваш се все едно пролетта ти е кацнала на рамото

Усмихваш се все едно пролетта ти е кацнала на рамото
и ми слагаш граници

а небето ни има ръце
има колене

разделям го на две половини
една за утре
една за мен
и една много тайна за когато-вече-няма-да-те-има:

ако любовта ти е изобилна като дъжд
но изтече
и попие в земята
няма да се родят плодове

целуваш ме и си мисля -
все пак жабите трябва да имат лице
щом така ме целуваш

аз всъщност мога да си затворя очите
мога да си затворя устата
но колко още ще трябва да пълзя с присвит корем
след тъничкия аромат на ОНОВА
(лято)

две капки сос Табаско в Краков

две капки сос Табаско в Краков
и ти

не (умирай) още
деля дните
на вече, още не и преди

и оная вечер във еврейския квартал
и белите му, белокаменните домове
събрали в сърцата си снопове женски ръце

А Зингер чака
Зингер отваря ръце
И предлага шевните си машини

Гряно вино
Блъскаме колене

Или още не?

Името ми е Сара
И ще родя дете на деветдесет и две

Псетата чакат
Взимат се две по две

Колко мога?
До насищане на розовото
С аромат на малини

И само две капки сос Табаско



и ти

Работата е там, че винаги съм била атеист и ненавиждам диети
(C'mon, God, do mi a favour)

Гладувам
Откакто те срещнах

Умишлено привиквам себе си
Към липса на емоции

Разплитам светове
Изплитани грижливо
На петте куки
Които ми подариха
Коледата
Когато бях на 10

Гладувам
Откакто те срещнах

Откакто те срещнах
Започнах да се моля

да ни направи място, просто да разкара другите

Никита
pafka

Големи - зърната на нейните думи,
но само няколко те спасяват
или убиват.
Това не е простота,
а копнеж по нея.
Танцува прекрасно върху струните на
доверието ти. Опитва го,
като мрежа,
в която да скочи,
когато не я очакваш.

Няма логика в сърцето й. Но на ръба
на всеки полет е предвидила
балкон от пролет.
Хоризонтите се упражняват,
за да я понесат.

Макар че тя
и в клетка би летяла.

Облак
pype6

Откак се помни се надяваше,
че животът ще опровергае
мрачните предчувствия,
които го преследваха
навсякъде.

Но животът си имаше изглежда
много по-сериозни занимания.
И му беше удобно
просто да се съгласява.

Портрет
pype6

Толкова си деликатна
към хартията
и толкова неделикатна
с хората.
Имаш нужда от тях
колкото
от емоционални мишени
за разтоварване.

Когато те чакам,
ми пишеш писма
без обръщение,
сякаш говориш на себе си.
Когато искам да чуя твоето
обичам те,
практикуваш мълчание
с изключително много думи.

Листенце си,
не си играй със вятъра,
ще те откъсне!
Знам, че си пристрастена
към цветовете и емоциите.
Ти си едно голямо махало:
разум, сърце, разум,
сърце, разум, сърце...

И най-обичам,
когато пишеш върху мен
с ръцете си.

08.32
Nostalgias

начинът по който
косата ти
сутрин
в профил
полуотворени устни
над гузно кафе
дъждовни прозорци
захар
изключени телефони
голата ти кожа
под пуловера ми

Как си?

Не ме питай.
Няма дума за тази дума.

Комин в си минор
Nostalgias

Комин в си минор:
Меланхолията на вятъра.
И бавният стриптийз на свещта.

Дъждовни пеперуди
се блъскат
в
прозореца.

Искам да летя
mocca

на бара седят
една червена тениска
и един изтъркан панталон
червената тениска се е дръпнала
малко нагоре
между кожата на кръста
и грапавото на колана
се виждат небесносини гащи
с нарисувани бели облаци
(виж заглавието)

не в мене беше вината
mocca

целувката ни
се
извърши
само
и единствено
там
където
ти
успя
да
посегнеш
грешно
(защото
тъмнината
беше
абсолютна)
и
обърка
моята с твоята
четка за зъби

family affair
mocca

всичко подсказва от ръба на устните
до звука на целувката,
че това ще бъде дом
без отломки от чинии по пода,
без колани,
които се превръщат в камшици,
без цигари и бутилки в три след полунощ,
без дрезгави езици,
драскaщи стените,
без балкон,
от който политат домакински съдове,
без крачещи ножици
и изтърбушени възглавници,
без лимонени усмивки
(но с много лимони - „тези малки витаминозни бомби").
Родителите ми почват отначало.

Елена.
klapa

тя спи като котка-
свита на кълбо.
тя подскача леко
когато е щастлива.

тя ми казва, че и липсвам

тя прилича на дете,
когато се усмихва
тя написа есе за
лудостта си

тя не вярва в любовта ми

тя не се обажда с дни

пясъкът в пустинята
се образува
от камък,разпаднал се
от силната жега и студ.

това ще стане с мен,Елена
не ти ли харесвам
повече
цял?

най
klapa

аз си го представям така-

най дебелата котка
спяща на прозореца ми -

най прекрасната жена
ядяща диня с ръце в
кухнята ми-

най мързеливото лятно слънце
изгряващо в 1 ден

без нищо
за правене.

сигурно има някаква причина...
klapa

сигурно има някаква причина
да съм тъжен тази вечер
гледащ в тавана,
издухващ дим към тавана -

сигурно заради този глупав дъжд
през февруари -
или този глупав живот.

всъщност
кога човек решава,че не може
повече?
или, че може?

в тази дъждовна
февруарска вечер
аз
още
не знам.

Ако се срамуваш да оближеш душата ми - какво ще кажеш за една шоколадова мелба
Catcher69 + Bjorna

крещях с най- добрия си глас
в отражението на сутрешното кафе;
в новите ми ласкави длани;
в уличните знаци,
във всеки фенер, изпълнен с пожари
и може би знаеш
че дясната ти ръка ненавижда краката,
лявата вежда и способността ти да гладиш;

метнах в бъчвата си
повратната и гледната точка,
олющената радост и лепкавия страх,
оплетох всички начала и краища,
защото едно начало не стигна,
когато разлях бъдеще и минало,
седнал в този момент,
притиснал бузите си с длани
а ти се събличаш по черному
до голата истина,
за да изпера дрехите ти
за да потъна в зениците ти,
но моля те не спускай мигли за да ме спасиш
защото искам да умра,
чакайки всеки детайл да ме затопли

вселената ни подпира с петички
aureliano
*на бременнта ми благоверна за търпението, с което ми понася магариите

вените опасали
хълма на корема ти
са меридианите
на глобуса
нанизан върху оста
на силуета ти
определящ въртенето
на живота ми спрямо съдбата ти
задържащ ме тук на земята
са реките от щастие
струйнали по перлената ти кожа
удавили пъпа ти
ококорен ала свръхнова
в центъра на корема ти
в който бушува
.....моята кръв
.....твоята кръв
.....нашата кръв
са плът от плътта ни
която подпира с петички
смисъла на вселената
МИ...ТИ
НИ

онази, чийто пиърсинг гъделичка небцето ми
aureliano

тя има шест обици
пиърсинг на езика
татуировка на пубиса
и медузи в зениците
тя е онази
чийто бедра
са покрити с петна
от моята сперма
слюнка
и задъханите ми хлипове
нейната сянка тежи в хоризонтите ми
нейните пръсти смъдят под клепачите ми
нейните лакти избождат очите
на смъртта приклекнала дебнещо в ъгъла
тя е онази
чийто нокти сутрин
измитат камериерките
от мокета в хотелите
от седалките на тролеите
от циклопите на зациклилите семафори
от тапетите на гузните съвести
от спалните на благоверните домакини
от пипалата на дрогираните сепии
нейните длани
попиват слузта
процедeна от дефлорираната ми вярност
нейните колене са протрити върху
костите на непозналите щастието
руините на джамиите
останките от измислени храмове
прешлените на мухлясали ценности
нейните гърчове убиват пулсарите
създават кометите
изсмукват млечният път
зачеват от семето на страстта
докато кошера във езика ми
бясно и сляпо
се блъска и жили във пъпа й
тя е безсмъртна
тя шляпа боса
из локвите на разкаляната ми плът
тя има всичко:има
себе си
има и мен
има нас:
озверели от искане

Cały czas tu byłam
Justyna Bargielska

През цялото време бях тук
на Лорета Салино

Сякаш някой ми е умрял, а не знам кой (толкова голямо
животно не може да умре цялото наведнъж, а сърцето му лежи
сега на пода и пулсира, буди съседите, по един
от всяка къща. Да се махаме от тоя уестърн, казват
търкайки очи, като гледат през прозореца и виждат,
как в запуснатата градинка, седнали на комплекта масички
пияниците сменят имената по венците от пресните
гробове, за да ги продадат отново, и
усещаме хлад зад плещите. Бяла смърт за черната котка,
за нас сигурността на ягодите, а след това по два найлонови
чувала за всяко тяло. Една крачка в твоя посока увеличава
със сто микрорентгена показанията на моя брояч,
така че сега отново всичко сама ще свърша а после ще изляза
при теб блестейки, ще държа в ръка снимка от птичи поглед
на нашите тела, лъщяща халюцинограма). Сякаш някой
ми е умрял, а не знам кой.

znowu jest potem
Justyna Bargielska

отново е после

чак сега виждам по колко начини се пишат стихове за смъртта
такава лелка ежка край гората чакат
след мазната вечеря задушни сънища за цигани
а отвъд септемврийската стена камъни до безкрайност

ти, в заскрежена кола, ме караш с температура в студа
долепям езика си към стъклото, но не това парченце от мен е най-горещо много съм болна
толкова много съм звездичка от сняг, часовник който дели поредните минути
на шест по-малки минути по-плътно прибрани между
снежната шевица искам да имам такава рокля свърши това а после
ако искат нека ме хванат с нея или нека лежа
под стъклото като снимка на Божата Майка която съседа
направи по време на чудото в градината.

xxx
Justyna Bargielska

Помните ли последната ни вечер в Непорече?
Тогава паднах във кладенеца и макар да крещях,
взехте кошницата, виното и раираната покривка,
седнахте в колата и падна нощта.

Носех се уловена за сламката на страха, че ще заспя
и ще потъна, а тогава подводните паяци
и червеите по стените, пристъпващи като японки
от порцелан, без да спират когато се разминават,
че те тогава ще видят, че съм била човек и че съм потънала.

И нямаше зора. Зимата ще прекарам под леда,
ще ме намерите напролет, ще кажете, че съм се променила,
че има в очите ми израз, какъвто преди нямаше.

Kamienica
Justyna Bargielska

Сграда

дразнят ме прозорците на къщата от другата страна на улицата,
която пенейки се тече надолу. С часове
надничам в тенджерите на съседите, в които врят сърца
от врабчета – така татко наричаше бъбреците като бях малка,
тоест тогава, когато котките изчезваха и се връщаха
след четвърт час с откъснато ухо. Вече
ми е все тая – прозорците на партера са бордей, пощата ми
е пълна с брошури със жени, толкова женствени, колкото
няма да бъда дори на колене да ида
от кухнята до стаята по натрошени стъкла.
На етажа седи човек със кучешка муцуна или пък
куче със човешко лице, не знам, по асансьора
пуска стъклено око, шпионира тези отдолу.
Дразнят ме прозорците им. Преувеличават с тоя живот
сякаш не знаят, че въобще не е нужно.

Czy powinnam być niemieckim chłopcem
Justyna Bargielska

Трябвало ли е да бъда немско момченце

Баба ми е на сто години
и никога не е виждала морето.
Отгледала е мама
като първокласна кобила за набягвания.
В планините също не е била,
даже в Столовите.
Всяка вечер реди молитва
да се завърна.

Защото аз съм впрегатна кранта
сънищата ми са все катастрофически,
а Господ Бог не ме обича,
разказва ми мръсни вицове
и ме плаши с философия.

Баба го убеждава,
че е трябвало да бъда немско момченце
или поне да не пиша.
Тогава той пъха ръката ми в гащите
или ме пришпорва със стар чадър.

Добре, че Оня Другия звъни понякога
и ми казва с копринен гласец:
спи спокойно,
пиши стихове,
спи спокойно.