минават някакви дни

минават някакви дни и се изтощавам
прилепвам за телевизора, оставам без сили, къщата на Латинка е твърде голяма за да я изчистя, закъснявам, разпадам се. излязла съм от енергичната фаза, и просто искам да ме няма някъде за седмица две, да не говоря, да не ми говорят, да не ми се налага да живея. някакви хора по някакви телефони желаят да контактуват с мен. не ги познавам. не ми харесват. гласът ми им се струвал хубав, искала ли съм да се запознаем. тамън двама такива ми се залепят за 36 часа. единият не се отказва и звъни, ли звъни. не му вдигам. телефонът му е почти същия, като на човек от музикална компания с която нещо трябва да върша.

откривам как съм намразила това място, квартала, пътуването, бившата си стая, особено много канапето в хола и телевизор, за когото, против волята си залепвам. депресирам се и не знам защо. трябва да се махна е ясния отговор и постисквам зъби няколко дни, няма страшно, концерти и партита ще ме крепят, докато се върна на моето таванче, което се оказва такава невероятна опора в живота ми.

единственото хубаво нещо на изгрев е метрото. лошото е, че от него трябва да се излезе, и да се ходи в самия изгрев. ще ми се да можех просто да се возя от първата до последната спирка до безкрай. духът на метрото да бъда, зазяпана в стилизираните синьочервени атоми.

извън това и въобще извън къщи, извън изгрев май е завъртял главати на всички. тече неспирно флиртуване - всеки със (или срещу) всеки. безсмислено, празно, временна утеха е носът ти да бъде погъделичкан от нечия коса, или пък някой да те замеря със солети, временна утеха между нетърпимите за кожата и душата пухчета, които се носят дори по спирките на метрото, красивите и самотни моменти на залеза, къщата на латинка - грозна мръсна и разхвърляна от вътре колкото моето нещастно подсъзнание, необходимостта да говориш на хора, но които не шепнеш в ухото, истеричните радости на лодки, временна утеха е всичко това. трябва да се доизтърпи.

остават концертите - а те помагат. може би и това е някакъв вид душевна празнота - живея от концерт до концерт, напълно зависима, музиката просто ме крепи и няма друго, и в този момент на нетърпима нужда ли успях да си загубя плейъра? минават някакви дни и не знам как щях да ги преживея ако не плувах през времето към тази или онази музика като към острови в мръсна вода.

хелий

и изведнъж става лято - с жеги, дъждове, мушици и пухчета, които трепкат в лъчите на залеза, къси рокли и голи крака, стоене по градинките до съмнало, защото на никой не му става студено, та да се прибере, лодки и тежките маслени облаци влага, които вместо да смачкват опиват минувачите във вездесъщата миризма на цъфнали кестени. става лято.
става лято и ме блъсва някаква лекота, някаква превъзбуда, някакво желание за 24часов живот. спирам да се излежавам в мислите си всяка сутрин. излизам, закусвам на вън, разхождам кучето, то се научава да плува много по-надълбоко от преди. мятам пръчки в някакво блато в южния парк. имам дамски обувки за пръв път в живота си и спокойно газя с тях в същото блато. те се пълнят с вода. вътре в тях е приятно.

в този вид, лятно разпасана, оголена и окаляна се просвам на поляната пред цвете за гошо. музиката е безумно смешна, озвучаването трагично, но всички тези тийнове с черни тениски ме зареждат с невероятен ентусиазъм. танцувам някакви рокове. зяпам с интерес косата на владо. общувам с хлапетиите от гудевица, нося се в някакъв полуслънчасал унес.

в неделя жегата ми замайа главата съвсем наистина, отивам на дворно парти и ми става много лошо, много лошо, но не и неприятно. дворчето мирише на портокали и някакъв сладък тютюн. бени ми прави магии срещу главоболие и то наистина минава. само дето така ми се завива свят, че едвам пазя равновесие. поемам на разходка с един невероятно светъл човек, той нещо говори, аз нещо залитам, спъвам се, не мога да си изям републиката, всички хранителни стоки са затворени, градът е притихнал по неделно, не че нещо се случва, но бих се разхождала така до безкрай. само ми е ужасно неудобно, защото не мога да си спомня как се казва.

в понеделник попадам на някаква литературно-хулиганска проява в Пеша Николова. адски забавно е докато не идва една любима писателка. тя е нещо много пияна, или поне така се държи, заяжда се, излива страшно много горчивина. изведнъж ми се дощява да стана и да я прегърна, точно тук, в тази зала, в която толкова ужасни и прекрасни неща са ми се случвали, и е толкова нормално някой да не е на себе си и друг да го прегръща. тя е цялата нерви и черно, тя е цялата някакъв болен трепет, а другите се гаврят с нея и ме е страх да не се разплаче. истината е, че тя се държи гадно и се заяжда. истината е, че те трябва да я оставят на мира. нещо се е изострило и оголило, както само лятото позволява.

във вторник си поплаквам - слушам онази песен на Финк, която услужливата ми памет беше смела под килима доста за дълго. спомням си, предъвквам си, но всичко това няма значение вече, не е драма, а елемент от общата картина на настъпващото лято. пролетта, есента или зимата никога не настъпват, само лятото подхожда с такава агресия, завладява територии, оголва, изчиства, прави хората по-леки. мисля си да му напиша едно писмо, на онзи човек, който като балон пълен с хелий обикаля света, олекнал от спомени, отвързан от хората, идва, носи радост, отминава.

за около петнайсет минути съм ужасно сама. никой не ще да си вдигне телефона. после обаче стигам до народен където прекарвам следващите пет часа - говорим глупости, смеем се, играем фокстейл, смеем се, бени идва с някакъв огромен наръч жълти и оранжеви балони пълни с хелий, смеем се, задействаме някаква аларма, смеем се, нацелваме министерството на отбраната, смеем се, станали сме деца, тази вечер, леки, с изтънели гласове, без дори да ни се налага да хабим балоните за това. Взимам си жълт. Номер седем в живота ми - номер шест избяга в пороя на деня на земята, докато правихме своя настиващ критикъл мас. още ги броя, още им се радвам на всеки по отделно. искам да походя с него и после да го оставя, някъде от където и друг би го взел и разходил. на един балон трябва да се радват максимално много хора.

към два дори аз и санди оставаме без сили от скачане и търчане, пък и иван качва фокстейла на някакъв перваз на народния, та просто спираме да играем най накрая. на светлия човек му се доспива. усмихваме си се. толкова е светъл, че почти е прозрачен, очите му като стъклени бонбони. мисля си, че в англия никой не е знаел, че е чужденец. после се сещам, че в англия сигурно никой външен вид не те прави чужденец вече. после все пак го питам как се казва. името му се връзва съвсем логично с неделната ни разходка - името му е тихо.

нощта е млада, кой го казва, казва го шаманчето, но и той отива да спи. балоните са раздадени. даваме един и на онази жена, която винаги стои в градинката (онази, която започна да кълне един циганин само защото седна на същото бордюрче, където седеше и тя. там седях и аз, в опит да си хвана малко интернет. той ядеше сандвич и не й обръщаше внимание. тя го нарече махайсемръсенциганинтакъв. той не се махна. аз не я подкрепих. стана и се премести малко по-нататък. "тази жена беше много груба" казах му, а той реши, че трябва да започне да ме сваля. от сандвича му нетърпимо миришеше на кетчуп. седях и си оправях снимките от аларма феста а той ми пускаше чалга от телефона си. правех се, че не го чувам или виждам, но се разсейвах непрестанно - ставаше ми все по-смешно)

не ми се спи, отивам при някакви тарамбуки. там са испанеца, дима и дани, тропат на тенджери и както винаги пеят по-вярно от мене. мъчим се някакви неща да изкараме както трябва. губя чувство за ритъм, испанецът се ядосва. под зелените лампи, които някой гений е чучнал да осветяват зелените дървета в зелено първите бели косми по главата му направо светят. това е нощ, в която моментално се свързвам със всеки. става ми мило, ще ми се и него да прегърна. остаряваме, казва дима по някаква друга тема. решавам да си замълча за косата на испанеца. малко по-късно той ми пука балона с цигара. казвам му колко ми е бил важен, как ги броя, как съм щяла после да го дам на някой друг също да му се радва, защото на един балон не бива да се радва само един човек. той се сдухва на сериозно, изненадва ме.

идва някаква луда жена в лилаво костюмче. разказва ни живота си, развела се, харесва ни пеенето. испанецът се вживява в ролята на диригент. едно момиче с вид на рошава фея танцува кръшно. изведнъж ме удря страшната енергия и почвам да тичам наоколо с хъси, да й мятам пръчки, да беснея, пореден пристъп на детска хиперактивност. става четири и ще си ходя. с феята нещо не успяваме да си кажем. сигурно това :

това е някаква нощ, в която зрее дъждът, следобедният порой е закъснял, небето е толкова тежко и сладко, че ние под него сме балони със хелий, хелий с аромат на цъфнали кестени и замайваща влага. нощ на прегръдките, нощ на задавяща сладост, нощ, в която сутринта и дъжда трябва да се дочакат, нощ която се трупа, и на съмване ще се изсипе, нощ за обичане, и щом няма някой определен за обичане, всички ще се обичаме по равно, по много, олекнали, подивели, с длани, по които кондензира утрешния дъжд ще бием неравноделни ритми по бедрата си, докато от пеене пресипнем, докато нощта се натрупа над главите ни до предела на поносимост, и после ни залее, нощ, в която зрее лятото, цъфнало, същото ято, което през септември ще ни бие по главите със същите кестени, които трябва да се дочакат като дъжда. и има още толкова месеци от него, и някакво нетърпимо очакване, нетърпение, лекота, глад за живот.

още софия

пропусната снимка

една жена напълни задницата на трамвая
до горе със балони разноцветни
а във стъклата му се отразяват майски облаци
захласнатите хора изпускат светофара.