Остров

1

Има го все още островът
с козешките черепи и камъните,
с вятърът, който удря между тях,
който клати керемидите,
не си длъжен да имаш какво да кажеш.
Най-добре изобщо не си отваряй устата под водата.

2

Чайките, които се нахвърлят на ферибота,

нямат какво да ти кажат.

И ти нямаш какво да кажеш на чайките,

които се нахвърлят върху теб.

3

Онази бабичка, която сгъна кожата си във басейна с горещата вода,

която се смееше и зъбите й бяха зелени, 

като водата.

4

И до днес не мога да разбера

защо не умряхме там.

Не мога да разбера

къде ще умрем.

5

"Не ви разбирам" повтарях й,

но тя не ме разбра.

Мъхът между зъбите й

подобни на острови.

6

Тук никога не може да се роди перла.

Камъните блъскат по мидите.

Мидите блъскат по камъните.

Какво тогава се прави с болката?

7

Навсякъде го нося на гърба си.

Когато се наложи да кажа нещо,

пускам в краката на слушателите

своя остров.

8

Жените,които се смеят в банята,

кафевите петна по кожата им -

лишеи и мъхове.

И аз мога да се хвана тук.

9

За какво ни беше да търсим върха? 

Вятърът беше отнесъл знака.

За какво ни беше да го връщаме?

Ние не търсехме върха,

ние го създадохме.

И защо?

10

Просто, когато те гледам тук, на този остров,

който е мой, защото два пъти не ме остави да умра,

докато гледам как вятърът блъска пясък в лицето ти,

не разбирам защо трябва да си тръгваме.

11

Като те гледам тук, на този остров,

не разбирам за какво ни е дом

за какво ни е легло.

Нека те заведа на билото,

където овцете пасат риган,

просто защото нищо друго не расте.

12

Нека плачем между маслините

сивата пръст в коренищата

сокът ужилва езика

единствено костилките 

са лесни за преглъщане.

13

Там, разбира се, има зима.

Казват по-страшна от нашата.

Казват от небето валяли камъни

и чинарите се скършвали на две

точно там, където лежиш.

14

Това море ме обича.

То ме гори и щипе.

Оставя драскотини по краката ми.

Блъска ме в с скалите, докато съвсем омекна

като октопод.

15

Друг път не мога да снимам това.

Остава само да разказвам за липсата на образи

като собствен мит.

16

Ти виждал ли си такъв мрак, 

че даже звездите ги няма.

Единствен ориентир остава

бученето на морето

тракането на чакъла по брега.

Две страни - от Наоми Шихаб Най

от Наоми Шихаб Най


Кожата помни колко дълго годините са расли,
докато не е била докосвана. Във сив тунел
самотния живот, перце изгубило се от опашката
на птица, завихря се във танц, 
изметено от някой, който никога не е видял, 
че е перо. Кожата е яла, ходила,
спала сама, знаела как да махне
ръка със поздрава "до скоро". Но кожата чувствала,
че никога не е била познавана, не са я виждали като 
страна на картата, нос като град, 
хълбок като град, лъскавия купол на джамията
и хиляди сокаци от канела и въжета.

Кожата се надявала, тя така прави.
Заздравява около раненото, проправя път.
Любовта значи да дишаш в две страни.
А кожата си спомня - коприна, боцкащи тревички,
дълбоко в джобчето, където крие се самата.
Дори сега, когато кожата не е сама,
си спомня, че е била и благодари на нещо по-голямо,
че има пътници, че хората достигат
места по-големи от самите тях.